Очарователните истории за пътешественици като граф Сен Жермен продължават и в наши дни на ул. „Болд" в Ливърпул и в селце в Съфолк
Едва ли има човек, който поне веднъж да не е мечтал да пътешества във времето като легендарния граф Сен Жермен. Пред зяпналите от почуда благородници около френския крал Луи XV той разказвал смайващи детайли, свързани с миговете преди Разпятието и Пилат Понтийски, за чудовищните интриги в обкръжението на Клеопатра, за двора н
Защо част от обитателите на дивата природа се примирява
да живеe под игото на жестоки диктатори
Кой трябва да управлява света? Демокрациите, които решават проблемите си с преговори и с гласуване, или диктаторите, които
взимат това, което искат, със сила? Този въпрос се задава все по-често, откакто човечеството стана обект на специални военни
операции, на мълниеносно свалени режими и на истерични призиви за предаване на територии.
Много политици и наблюдатели вече изложиха тезите си, че световният ред се променя и че силните получават своето. Любопитно е да се погледне към дивата природа и да се види как животните регулират своите общности.
Те също като хората населяват огромна част от Земята, а социумите им приличат на човешките по своите цели – да оцелеят, да създадат и отгледат поколения. И при животните, както и при хората, членовете на тези социуми имат различни роли и задачи.
В Нидерландия на H2 вече се движат коли, камиони за боклук, автобуси, строителни машини, отопляват къщи. Скоро ще зареждат и фериботи, кораби и самолети
Сандер Байкерк спира служебния автомобил пред колонка с водород (H2) на бензиностанция в Грьонинген, Нидерландия. Допълва резервоара с вместимост 6 кг, защото с наличното гориво може да измине само още 230 км.
Датчиците отчитат, че колата харчи 1 кг на 100 км, а на следващия ден, когато температурата е -5, но се усеща като -15, консумацията достига до 1,2 кг на 100 км. След това Сандер, който е ръководител на водородните проекти в провинция Дренте, потегля и разпалено обяснява предимствата на водородния пред дизеловия автомобил – тръгва и спира изключително плавно, седалката и купето се затоплят на секундата.
С едно зареждане изминава повече от електрическите коли, а престоят на колонката е едва 3 минути. Двигателят отделя само пара и топлина. Вярно е, че на този етап горивото е доста по-скъпо, но в следващите години ситуацията може да се промени.
Рисуват телата си с цветовете на природата, белезите свидетелстват за статут и принадлежност
Племената от долината на река Омо са като нейни деца, те вярват, че тази могъща природна майка им носи всичко - храна, живителна влага, радост и копнеж, добро и зло. Народите, живеещи по поречието на Омо, носят по телата си нейните цветове - черен въглен, бяла креда, червена и жълта охра.
Жените ваят косите си в плитки от животински мазнини и глина, носят бижута от мъниста, кости и метал. Някои от племената правят прорези по кожата на телата и крайниците си, които се превръщат в белези, обозначаващи статут и племенна принадлежност. Сурова красота в суров свят на територията на Южна Етиопия.
Жените на мурси пробиват долните си устни, разширяват отвора и втъкват там глинени плочки.
Камерата бавно показва общия план на залата. Дървените трибуни се клатят, знамената на Югославия и България се веят, а във въздуха скърца напрежение и младежка амбиция. Феновете крещят. Нашите момичета са настойчиви, дори агресивни. Сред всички сенки и прожектори изпъква 193-сантиметровата Оливера Чиркович.
С вързана коса и решителен поглед, който не търпи съмнение.
Не прощава грешки.
Тя не е най-шумната. Не е тази, която вика или жестикулира. Но очите й следят всяко движение — като човек, който вижда играта с няколко хода напред.
С риск за живота си Роз Валан тайно описва хиляди картини, които немците грабят и изнасят от Франция, за да върне 60 000 от тях след войната
Тя беше тиха и кротка французойка с очила. Носеше косата си на кок и сякаш се сливаше със стените в музея „Жо дьо Пом" - „концентрационен лагер" за произведения на изкуството.
Роз изчезваше като сянка между сандъците с шедьоври на Вермеер, Рафаело, Моне, Реноар и Ван Гог. Кой да предположи, че тя беше тяхната спасителка...
Всяка вечер тъмнокосата кураторка се връщаше в малкия си апартамент близо до Ботаническата градина и записваше всяка малка подробност от деня, всяка ценност, минала пред очите й. Нейните началници нямаха представа какво прави тази невероятна жена.
Ако знаеха, тя щеше да бъде убита.
